Стара Планина

Стара планина (в Античността: Хемос или Хемус[1], на старогръцки: Αίμος, на латински: Haemus; на славянски: Маторни гори; на турски: Коджабалкан или Балкан, от персийската дума balkaneh – „висок, който се извисява“), е планинска верига на Балканския полуостров (на чието турско име полуостровът е наречен), на територията на България (предимно) и Сърбия. За пръв път името Стара планина се споменава през 16 век.

Простира се на запад от Белоградчишкия проход (между община Белоградчик, област Видин и община Княжевац, Зайчарски окръг) до нос Емине на Черно море на изток. По-голямата ѝ част се намира на територията на България, разположена по дължината на страната, като условно я разделя на Северна и Южна България. Най-високата ѝ точка е връх Ботев (2375,9 m).

В нейното землище са обособени много природни паркове, защитени местности и един национален парк. Тя е сред най-големите центрове на ендемични и реликтни видове. В нея са изградени 81 хижи. Поради изградената материална база, чистия въздух и високопланински характер Стара планина често е предпочитана цел за туризъм и отдих.

Климат и води

Климат

Главната Старопланинска верига се отнася към планинската климатична област. Основните фактори за формирането на климата са атмосферната циркулация, надморската височина и изложението на склоновете.

Стара планина е основната климатична преграда и природна граница в България. Северното подножие е с умереноконтинентални климатични черти, а южното ­ с преходни. Преходността на климата е особено характерна за източните части на планината. От подножието към билото се сменят характерът и стойностите на климатичните елементи. Средногодишната температура във височина намалява и при станция вр. Ботев достига ­0,7 °С (табл. 1). Средните януарски температури варират в широки граници: от около 0 °С в най-източните части до ­-5 °С за ст. Петрохан и ­-9,3 °С за ст. вр. Ботев. Средните юлски температури се колебаят между 8 и 20 °С в зависимост от надморската височина. Температурните амплитуди не са големи ­ 16-­18 °С.

Валежите се увеличават във височина и достигат до 1200­-1400 mm. Те са по-обилни по северните склонове, докато южните остават във валежна сянка и валежите там са около 550 mm. В най-източните части поради преходния характер на климата валежите достигат до около 600 mm. Снегозадържането е около 4­6 седмици в по-високите части и до 1­2 седмици на изток. Максимумът на валежите е пролетен, а минимумът ­ зимен, като в източните части се забелязва сезонно изравняване на валежите. Най-ветровити места в България са върховете Мургаш и Ботев, където средната годишна скорост на вятъра достига 10 m/s. За северното подножие на Стара планина са характерни проявите на фьон, а в района на Твърдица и ­Сливен ­студеният падащ вятър тип „бора“ (често наричан „сливенски вятър“). От неблагоприятните климатични явления са характерни мъглите, температурните инверсии в котловините, поледиците.

Води

Климатът е умереноконтинентален, с изключение на най-източните части, които са подложени на преходноконтинентално влияние.

От Стара планина извират редица наши големи реки като Лом, Огоста, Нишава, Малки Искър, Вит, Осъм, Видима, Росица, Янтра, Стряма Тунджа, Луда Камчия и др. Тук се формира значителна част от оттока на реките в България. Реките се характеризират с дъждовно-снежно, снежно-дъждовно, дъждовно (особено източната част) и карстово подхранване (реките Нишава, Искрецка река, Котленска река, Лева река и др.). Във високите части максимумът на оттока е през май, а в по-ниските през април за северния склон и през март за южния. В басейна на река Луда Камчия максимумът е през февруари. Тук са разположени и две тектонски езера: Купенското в Централна Стара планина и Скаленското в Стидовска планина.

Модулът на оттока в Старопланинската област показва значително разнообразие. Той е по-голям във високия пояс на северните наветрени склонове (над 25 l/s/km2), където валежите са по-значителни, по-голямо е снежното задържане и е слаба проявата на изпарението. Освен това максималният отток се обуславя и от водонепропускливата геоложка основа и от големия наклон на релефа. В по-ниския пояс модулът на оттока е значително по-малък (10 l/s/km2), където по-малките валежни количества, по слабо проявеното снежно задържане и по-силното изпарение намаляват до голяма степен неговата величина. В най-ниските части на Стара планина модулът варира между 3 и 5 l/s/km2 и тези му стойности се дължат на малките валежни количества, значителното изпарение, голямата инфилтрация във водопропускливата геоложка основа и незначителния наклон на релефа.

От язовирите най-голям е язовир „Камчия“, построен на река Луда Камчия. Особеностите на скалния състав позволяват формирането на значителни количества пукнатинни подземни води. Развитите карстови процеси са причина и за многобройните карстови извори. Сред най-големите карстови извори тук са Искрецките, Житолюб край гара Лакатник, изворът Опицвет в подножието на Чепън и Мала планина, Котелските извори, а от минералните извори най-известни са Вършец, Бързия (Берковско), Нешковци (Троянско) и др.

По-големи водопади са Райското, Видимското, Карловското пръскало, Кадемлия (северно от гр. Мъглиж) и др.